История на Стария свят — Изтокът и Гърция
- Автор: Ростовцев М.
- Язык: болгарский
- Переводчик: И. Раев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Стария свят — Изтокът и Гърция». Краткое содержание книги:
Такива били основите на държавното, социалното и икономическото устройство на източните държави — големи и малки. В големите империи, разбира се, животът бил по-сложен и самият факт на тяхното съществуване им поставял за разрешение цял ред нови задачи, непознати на монархиите с по-ограничени размери. Главният жизнен въпрос за големите източни империи — Египет, Асирия, Вавилон и Персия — бил въпросът за отношението им към покорените държави, които до завоеванието им са имали свой държавен живот и свое управление. През епохата на Старовавилонското царство, в Египет до ХУШ династия и в ранните времена на Асирия този въпрос е бил решаван просто. Превзетата страна запазвала устройството си и своите управители, а само се задължавала да плаща на царя-завоевател данък, да му помага във военните му начинания и да не поддържа приятелски връзки с враговете му. Върху такива основи обаче, било невъзможно да се изгради една трайна и здрава многонационална държава. Васалите естествено ще се стремят да си върнат независимостта, а това обикновено водело към постоянни, непрекъснати войни. Известно, макар и не принципно, изменение в тази политика било внесено от фараоните на XVIII династия. И те запазили системата на васали във владенията си извън пределите на Египет, но в най-важните стратегически пунктове поставяли части от свои войски, оставяли свои гарнизони. Началниците на тези гарнизони по такъв начин ставали до известна степен управители на големи области: чрез тях васалите поддържали отношения със сюзерените си, те се разпореждали с данъка и с частите от спомагателни войски, доставяни от васалите.
Още една крачка напред в организирането на същинската империя направили асирийците, и то за пръв път при Ашурназирпал. Асирийците започнали да присъединяват към държавата си покорените територии, заменяйки местните органи на властта с назначени от асирийския цар управители и насаждайки навсякъде като общ за цялата империя култ, култа на бог Ашур и на неговия заместник на земята — асирийския цар. Когато, въпреки това, покорените народи все пак въставали и упорито искали отново да изтръгнат независимостта си, асирийците почнали да си служат, като с крайно средство, с масово разместване на племена и народи, с насилствено преселване на десетки хиляди хора на нови места и с настаняване в опустошените области на преселените маси колонисти от други части на империята. Също тъй постъпвало и Нововавилонското царство. Най-добре ни е познато преселването на евреите от Палестина във Вавилония. Но и тая политика, както и политиката на масово изтребване на противниците, в резултат не дала нищо друго, а само засилила омразата към Асирийската империя.
Следващата крачка по пътя на обединението на една многонационална империя била направена от персийските царе. В тяхната империя разликата между подчинени страни и господстваща страна постепенно се изглаждала. Васалните държави постепенно преминавали в положението на провинции, управлявани от царски чиновници и генерали. В края на краищата, както това става по-късно и в Римската империя, и самото понятие провинция (сатрапия) престанало да означава външно владение на господстващата държава, като при това, може би само с привилегии в известни отношения, положението на също такава единица заема и държавата-завоевателка, т.е. Персия и останалите ирански части от Персийската монархия. Ето така за пръв път възниква идеята за многонационална империя с подразделения не на нации, а на административни окръзи. Тая реформа не била прокарана до край в Персийското царство и то все пак си останало съединение на бившите самостоятелни държави. Новото е само това, че частите на империята сега се управляват не от местни царе, а от персийски управители (сатрапи), на които, впрочем, местното население свикнало да гледа като на свои царе. Важното, обаче, е там, че персите първи направили решителната крачка и се опитали да създадат една същинска, единна централизирана многонационална държава. Много разпоредби и начинания на персийските царе доказват, че те наистина са гледали на своята империя като на нещо цяло и единно. Измежду нововъведенията им най-характерни са въвеждането на една обща монетна система и постройката на големи военни пътища, прорязващи държавата от единия й край до другия.